Нормален пореден октомврийски ден. Отивам на работа този път с малко закъснение и се захващам с какви ли не глупости, само не и с работа. Но…това е ситуацията във времена на икономическа криза. Става 12:30 и идва ред на обедната почивка. Засилвам се към стола заветните 5 минути преди да почне почивката, като внимавам „г-жа. охрана“ да не ме види, че не спазвам точно часа. Ако изтърва тези 5 минути всичките кулинарни творения на готвача ще свършат. Влизам и поглеждам дневното меню състоящо се от – супа, основно ястие (някакъв дроб) и хляб. Днес нещо не ми се нрави, поздравявам лелката и се запътвам към единственото друго място където можеш да хапнеш нещо в радиус от 2 километра – лавката. Така прочутата лавка представлява схлупена полу паднала метална барака, достатъчна да събере 3 пластмасови маси с по 4 стола и една хладилна витрина. И чудно да звучи това творение е частна лавка, с проспериращи собственици „бизнесмени“, които не се сещат дори да обновят асортимента (като например да купят кренвирш различна марка от Аро – Метро). Цялото това чудо се намира на територията на корабостроителен завод, със собственици немци, намиращ се в страна от европейския съюз през 2009-та година. Поръчвам си кебапче, кюфте и филия хляб, вземам си „порцията“ (обяда ми е поставен върху амбалажна хартия и има забодена пластмасова виличка) и си сядам на едната маса. Непосредствено зад мен, влизат двама, видимо чужденци. Вероятно са тук да настроят някое оборудване по кораба. Оглеждат се и се оказва че немогат да си поръчат. Собственика на „ресторанта“ ме моли да му приведа. Има 3-ма човека персонал в лавката, но английски не знаят и една дума. Запознавам се с двамата „пришълци“ и им помагам да си поръчат нещо да хапнат. Първият им въпрос. Поглеждат към купата със скарата в която се мъдрят студени кюфте, кебапче и наденица, и ме питат кое е най-доброто което могат да хапнат. Ха, ако съм честен трябва да им кажа да си ходят. Избират си те кой кое ще вземе, продавачката им ги опакова в споменатата вече амбалажна хартия като им добавя и филия хляб и метална вилица. Вижда че са чужденци и да не се излага все пак с пластмасовата. Освен обяда двамата гости желаят и по едно дълго кафе. Не след дълго сядаме на масата с тях при което идва ред на още два въпроса от тяхна страна. Първия, това наистина ли е дълго кафе (пластмасова чашка със черна течност около два пръста и половина) и втория – има ли кетчуп? Разбира се още след отговора ми за кафето, единият от тях се засмя и просто метна с ръка пренебрежително. Двамата си нагънаха с охота филията хляб и кебапчето и повече не посмяха да питат дали има нещо. Цял следобед след тази случка се опитвам да се поставя на тяхно място и да си представя какво бих казал на семейството си и на приятелите си за тази държава България и за този европейски завод, след като се завърна от командировката.
p.S. Случката се развива на територията на корабостроителен завод в България.